Сива, студена и обедняла антиутопийка с по-малко таксита

Сива, студена и обедняла антиутопийка с по-малко таксита

А сега да погледнем със спокоен песимизъм на процесите които се случват около нас. Именно сега – в първата десетодневка на 2009, атмосферата е общо взето доста тежичка. Грип върви по страната и втежнява главите на хората, запушва им носовете и измества гласовете им в по-долен регистър. Това не е изненадващо, защото се насъбраха няколко пласта стрес, които дълбаят ли дълбаят защитките ни. Много хора изведнъж казват „Я! Всичко било доста сиво и потискащо. Хората изглеждат зле. Защо?” Именно сега и именно тук – причината е комбинацията на стресови фактори от пет базови пласта.

Ниво първо: Зима е – стрес за всеки не-полярен бозайник. Особено за поизкривените уседнали градски бозайници. Особено за жителите на градове с жалки градски управи, които не могат да осигурят нормално (в смисъл запазващо елементарното достойнство) предвижване, нито пеша нито с транспорт. Липсата на живото-поддържаща климатична среда, съчетана с липсата на достойнство-поддържаща градска среда съвсем естествено тласка човек към преход към меланхолия.

Ниво второ: Световната икономическа криза – тук от една страна страхът се подсилва от международния характер на кризата – разтревожените лица на политици и държавници от именно тези „развити страни”, които българинът очакваше да са пример за живеене с „липса на криза”. Досега либералния консенсус в България гласеше: „Живеехме в гаден комунизъм. Това докара голяма криза. Сега сме в преход към „нормален живот”. Този преход също е изтъкан от кризи, но рано или късно, ще станем „развити”, и кризи няма да има.” Метафизичната база на това очакване се оказва все по-илюзорна, и това допълнително нагнетява неувереност и нестабилност в подсъзнателната оценка на случващото се. В съчетание с нарастващото с обидна монотонност обезценяване на доходите (инфлация), и още по-обидното спиране на финансовия поток от данъкоплатците на ЕС, който на теория би могъл значително да облекчи участта на България, сега световната рецесия и свиващия се драстично поток циркулиращи свободни пари са си съвсем силни стимули водещи към неосъзнато преминаване към страната на депресията.

Ниво трето: Спирането на газта. С това вече съвсем ставаме бебета, на които власт-имащите родителски заместители са казали че не ги обичат. Хем над храната е надвиснала опасност (ниво второ), хем и топлината поизчезва. Подсъзнанието на всички българи получава не само много силни сигнали „Опасност! Опасност!” но и „Безизходност! Безизходност! Безнадеждност!” А на рационално ниво – не е за подценяване също проблема с енергията. Ако гражданите минат на електро-отопляване, това означава че или ще изгърмят електро-инсталациите, или, за да не изгърмят, че България спира износа на ток в чужбина, т.е. спира още един поток кинти отвън, а от друга страна - още някой го отнася откъм липса на енергия.

Ниво четвърто: Международната ситуация. И тук си има достатъчно традиционно тревожни теми. В близкия изток отново ридаещи мургави хора тичат с окървавени деца в ръцете си; докато говорители на ООН заклеймяват конфликта; по линията Кремъл-Киев-Брюксел си текат сериозни противопоставяния, а Индия и Пакистан са в поредното си „предвоенно” състояние на мобилизация. В Гърция все още тлеят остатъците от бурните улични бунтове. Светът гледа с очакване и надежда новия демократичен негър, но той съвсем резонно отказва да заеме позиция, с рационализацията, че не може да се създава впечатления, че в САЩ има две администрации изпращащи противоречиви сигнали. Като си му дойде времето.

Ниво пето: Българските политически процеси. На фона на всичко описано по-горе, последното убежище за психиката на българския гражданин – ясни позиции, конфликти и съюзи на политическата сцена – също е отнето. Интуицията започва все по-настойчиво да подсказва, че въпреки различията и конфликтите на повърхността, вътрешните елементи на БСП, ГЕРБ и АТАКА са толкова сходни, че те са се насочили доста сериозно към една обща спойка и едно бъдещо правителство. Както казва Бареков, гръбнака на ГЕРБ са ченгета, а на БСП – ченгета и скрити ченгета. Да добавим и АТАКА, чийто гръбнак са не само тези униформени но и военни, бивши и сегашни. Както казва мистър С. Колибарски, България и Русия продължават да са скачени съдове с еднопосочен поток от единия съд към другия, въпреки повърхностните структурни различия. И ето че отново изглежда, че България е на път забавено да повтори руските процеси. Ще се възползвам от описанието на Виктор Пелевин, дадено в книгата му „ДПП НН” – след падането на СССР настана голяма мътилка, в която всякакви хищни риби се наместиха в добри мафиотски позиции. Но после мътилката се разсея, и те бяха изядени от реорганизиралите се хора с пагони. И ето, хората с пагони, под формата на трите най-големи български партии, изглежда са на път да циментират своята патриотична власт над нас. А сините и лилави лигльовци са на път да станат миниатюрни беззъби клубове на сплашени и купени „реформатори” като в Русия. Жалко – но процесите са си процеси, човек трябва да има ясен поглед без емоционални филтри, за да осъзнава какво става.

Добавяйки влиянието на всичките пет нива на стресово въздействие, стигаме съвсем резонно да общата нагласа, пулсираща в черепните кутии малко зад фронталните лобове – че човечеството като цяло, а по-прецизно – именно като нация и като отделни индивиди, навлизаме в период който е по-беден, по-оръфан, по-студен, по-опасен, по-малко свободен. Една сива анти-утопия за началото на 21-ви век.
От всички фактори, първа ще си отиде зимата.

Сините джуджета в орбита около национал социалистически квазар

В астрономията има понятие „червено джудже” – това е звезда, която е изгорила за милиони години своите запаси гориво и се свива до по-малък размер, излъчвайки вече не жълта, а червена светлина. Има и „сини гиганти”, многократно по-големи от нашето собствено слънце. Но сините гиганти със сигурност нямат място в тези редове. В полето на българската политика вече от няколко години разполагаме не с едно, а с три сини джуджета – джуджето на Софиянски; джуджето на Костов; джуджето на Юруков. Джуджето на Софиянски ние повече няма да засягаме, то е изброено просто от скрупульозност. И без това вече може да бъде засечено само от телескопите на БАН.

Колкото и да не им харесва, за отрицателно време родните демократи се свиха почти до патетичното състояние на руските си колеги – руските „сини джуджета” – Съюза на Десните Сили и „Яблоко”, които отдавна не са подушвали парламента и нямат никакви изгледи да имат такъв шанс в близкото десетилетие. Също както част от младата кръв на руските демократи се преля в екипа на Путин (и Медведев), така и част от нашата „синя кръв” се преля в ГЕРБ. Естествено, всички се надяваме, че Б.Б. не е В.П., поне не откъм лоялност спрямо съветските служби. А че ще има гоблени с избродирана негова усмивка на фона на слънце е доста вероятно.

Когато преди няколко години „Атака” превзе прожекторите (да използваме американизъм за описание на нашите пра-българи), техните представители, омотани с каиши и заключени в корсети, за да не се пръснат от осъзнаването на своя триумф, отричаха да са фашисти. „Ние не сме фашисти”, казваха вибриращи хора с усмивки прозиращи зад стоманени лица, подаващи се от намачкани ризи, „ние сме социалисти националисти”. И това беше достатъчно, за да започнат всички да се само-убеждават, че нещата не са чак толкова зле, в нашия парламент все-пак няма фашисти. А тези, които знаеха и помнеха, че „нацист” значи „национал-социалист”, си затраяха. Аз също.

И ето, че наближават парламентарни избори 2009, и ето наближава есен 2008, и ето, листата са още по дърветата, но принципите на демократите вече окапаха. Първоначално, през месеците непосредствено преди лятната ваканция, ГЕРБ играеше една игра, а СДС и ДСБ – друга. Играта на сините джуджета беше да покажат колко е очевидно именно те да бъдат политически партньори на Гербаджи Бойко, докато играта на самия Бойко беше да отговаря:
- „Ааа, не знам. Каквото кажат от ЕНП”.
А в отговор на сините умилквания:
- „кажи, кажи че няма да си сътрудничиш с „Атака”, ювиги бате, кажи че аз също имам шанс”,
той даваше същия криптичен отговор:
- „Ааа, не знам. Каквото кажат от ЕНП”.

А през това време „Атака” блъфираха със всички сили, като жаба надуваща се с въздух, за да покаже че е много голяма. Блъфирането бе възможно чрез наличието на организации на заклети атакери, които чрез своето присъствие на улицата и изпълняването на нареждането на партийната си върхушка, демонстрираха че „Атака” наистина съществува. Докато СДС и ДСБ, нямайки чисто физическия капацитет на волната партия, са принудени да ходят на уши и да правят задни салта, за да породят съмнения в българския наблюдател, че може би те също съществуват.

И ето, дойде време след непреките флиртове на Б.Б. с В.С., и СДС и ДСБ да започнат пряк флирт с пра-българите. Сините джуджета в случая са женските участници, които, впечатлени от надуването на мускули на мъжа, блъфиращ че е голям, силен и стабилен, си слагат малко по-разголено облекло и започват класическата спирала на опипване. Ето ги признаците, сочещи че гащичките вече са сменени с нови дантелени такива, и че в чантичката е сложен презерватив:
Девети септември 2008, Любов Панайотова (СДС) дава интервю за вестник „Сега”.

Въпрос - Има ли теоретична възможност СДС да участва в бъдещо управление, ако в него партньор е и "Атака"?
Отговор - Имаме решение на националния съвет, че няма да си партнираме единствено с партиите от тройната коалиция, тъй като те донесоха изключително много негативи на България. Нямаме друго решение.

Хммм. Това звучи ли като отговор „категорична няма да работим с нацисти”? Уви не. Звучи като „нищо не обещаваме. Каквото бамя покаже.”

После Любов допълва: „Това, което наблюдаваме от изказванията в парламента на "Атака" и от действията по определени закони, ние не виждаме допирни точки. Нямаме обща визия. Но ще се радвам, ако в предстоящия парламентарен сезон се намери възможност за сътрудничество при приемането на бюджета и другите важни закони.”

Да, за СДС „Атака” вече не са прокажени с които не бива да се контактува. Напротив, много хубаво ще е ако има възможности а сътрудничество. Срам не срам, но България над всичко. Да видим другото синьо джудже.
Десети септември 2008, Иван Костов, като гост в „Тази Сутрин” по bTV:

„ И „Атака” влиза в групата на партиите, които смятат, че правителството не си върши работата... „Атака” във вида, в които съществува, на позициите на които е, не е европейска алтернатива, но тя може да се развива и да променя управлението си. Но тя има и положителни неща – там не може да бъде отправено обвинение за корумпираност. Но на всеки трябва да се признае правото да извърви този път, а дали „Атака” ще го направи, е друг въпрос.”

Ето, мъжът с който флиртуваме, все още има негативни черти, но вече се вижда, че е тръгнал по пътя на цивилизоването. Само да го убедим да си сменя чорапите по-често, да се напива по-рядко, и той ще извърви своя път към общото семейно щастие.
Далеч съм от мисълта, че е невъзможно да се развие както отделен индивид, така и група хора. Може би някой ден и партия „Атака” ще е като ВМРО – претенциите за България на три океана ще се артикулират само на ракиена софра, а в политическото пространство ще се действа по умерено ченгеджийски - както правят всички културни хора на българската политическа сцена. Ченгеджи Петко – голяма му легитимност.
Но засега не „Атака” се качва на нивото на партийните ветерани – просто те слизат надолу, и това е логиката на настъпващото сближаване.
И българските гласоподаватели се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече бе невъзможно да се каже кой какъв е.